Името си Монмартър дължи на смъртта на тогавашния парижки епископ и настоящ светец покровител на Франция Сен Дьони, който е обезглавен на това място през около 250 година.
Заради височината и ветровете мястото е много подходящо за вятърни мелници. Днес от тях е останала само тази пред входа на прочутото кабаре Мулен Руж (в превод Червената мелница).На върха на Монмартър се извисява базиликата Сакре кьор (Свято сърце Исусово), построена през 1874 година. От камбанарията ѝ, висока 80 метра, бие една от най-големите камбани в света, тежаща 19 тона. Надолу от катедралата тръгват тесни улички, които отвеждат до площад Пигал — средище на нощния живот в Париж.
Първият ден разходката ни започна именно оттук, за да можем да видим красивата църква в цялата и прелест на дневна светлина. Базиликата е сравнително нова, построена е само преди 100 години и въпреки, че местните жители не я обичат много, няма как да я подминете с безразличие.
базилика „Сакре Кьор“
„Сакре Кьор“ (на френски: Basilique du Sacré Cœur, в превод свято сърце) е католически християнски храм, базилика, построена във византийски стил през 1874 г. на хълма Монмартр в Париж.
Върху фасадата са разположени статуи на Луи XIV и Жана д'Арк.
В базиликата фотографирането не е разрешено.
Зад църквата е разположена квадратната камбанария, висока 84 m със знаменития “Савоаярд”- най-голямата камбана във Франция и една от най-големите в света, тежаща 19 тона. От площадката пред базиликата се открива впечатляваща панорама към целия град.
Не е за подценяване и гледката, която се разкрива към Париж.
Кварталът Монмартър е много тих и уютен и честно казано според мен няма нищо общо с останалата част на Париж.Toва е едно чудесно местенце за хората бохеми. Тихо и някак различно от шумотевицата на големия град. На малко площадче художници бяха изложили картините си или ги рисуваха в момента. В малки кокетни галерийки също можеха да се разгледат красиви картини и евентуално да се закупят. На площада всеки желаещ можеше да бъде нарисуван за сравнително кратко време, за което все пак бе нужно спокойствие, търпение и определена сума. Някои биваха претворявани и в карикатурни образи, оставящи весел спомен.
Далида е родена в предградие на египетската столица Кайро в семейство от италиански произход. Има двама братя, които се казват Орландо и Бруно. Баща ѝ е първи цигулар в Каирската опера. Като малка получава възпаление на очите, заради което се подлага на няколко операции през живота си. Една от последиците от операциите е, че остава късогледа и често страда от болки в очите.През 1951 г. се явява на местен конкурс за красота, печели го и започва да работи като модел. През 1954 г. печели конкурса за красота „Мис Египет”. Там е забелязана от френски филмов режисьор и така заминава още същата година за Париж с желанието да играе в киното. Скоро след пристигането си започва да използва псевдонима Далила, който по-късно променя на Далида, както е позната и до днес.Първоначално има амбиции да се изявява като актриса, но впоследствие се преориентира и започва да взима уроци по пеене. Подписва договори с големи кабарета и се запознава с личности от шоубизнеса.През 1956 г. излиза „Bambino“ и след 46 седмици в Топ 10 на Франция става един от най-продаваните сингли в държавата. През 1957 г. пее заедно с Шарл Азнавур в голямата концертна зала „Олимпия“ в Париж. В края на 1957 г. издава няколко песни и се радва на все по-голям успех.Следват турнета из цяла Франция, както и в Египет, Италия, САЩ. Изпълнява концерти в зала „Олимпия“ месеци наред и всички билети са продадени. Далида заминава на турне във Виетнам и Хонконг. След това отново прави концерти в „Олимпия“. През декември 1968 г. получава отличие от тогавашния президент Шарл де Гол.Въпреки че става известна като певица, Далида има участия в киното. Заснема първия си филм през 1954 г. и партнира на Омар Шариф. Има главни роли в десетина филма, последният от които е през 1986 г.
Въпреки огромните си успехи на сцената, в личния си живот Далида преживява редица драматични събития, страда от летаргия и депресия. През 1967 г. прави опит за самоубийство няколко дни след като тогавашният ѝ интимен приятел също опитва да се самоубие. Още двама от мъжете в живота ѝ се самоубиват.
Тези, и други събития подтикват Далида да сложи край на дните си. Намерена е мъртва на 3 май 1987 г. в дома си в Париж. Причината за смъртта ѝ е свръхдоза приспивателни, намерена е и кратка прощална бележка.Многобройни престижни награди и почитателите ѝ са причините певицата да не бъде забравена.
Малък площад близо до дома ѝ получава името „Далида”, издигнат е паметник. Издадени са книги за живота и творчеството ѝ. По повод 20-годишнината от смъртта ѝ е уредена официална изложба с мултимедийно съдържание. Създават се много документални филми за Далида, както и музикални творби, пресъздаващи гласа и външния ѝ вид.
Все едно се разхождаш из някое малко градче в провинцията.
„Мулен Руж“ (на френски: Moulin Rouge, Червената мелница) е известно нощно заведение, кабаре в Париж, открито на 6 октомври 1889 г. по случай първата световна изложба). Разположено е в 18-ти арондисман, в близост до прословутия квартал с червените фенери и Плас Пигал.
Залата побира 850 души. В кабарето е играла и българката Фео Мустакова (р. 1909). Тук са пели Жан Габен, Едит Пиаф, Морис Шевалие, Ив Монтан, Франк Синатра, Лайза Минели и други.
Прочутият канкан, който става емблематичен тук, е кадрил по музика на Офенбах. В края на 19 век англичанинът Чарлз Мортън го нарича френч канкан и според него е "ужасно шумен танц, дошъл от Франция".
Звездите на „Мулен Руж“ стават известни предимно от картините на известния художник Анри дьо Тулуз-Лотрек, който от самото откриване на кабарето идва в него всяка вечер и вдъхновен от красивите танцьорки, създава творбите си.
Площада на Бастилията е построен на място където се е намирал затвора "Бастилията", докато не бил нападнат и разрушен по време на Френската революция. В центъра му се издига Юлската колона, на чиито връх има позлатена статуя, която символизира свободата.
„Олимпия“ е концертна зала
Това е най-старата действаща зала в Париж и една от най-популярните в
света. Лесно се разпознава по големите червени букви на фасадата.
Основана е през 1888 г. от Жозеф Оле, чието дело е и кабарето „Мулен Руж“. Открита е през 1889 г. под името Montagnes Russes (в превод „Руски планини“) и е преименувана на „Олимпия“ през 1893 г. Освен концерти в „Олимпия“ се представят циркови, балетни и оперетни спектакли. Известно време служи и като киносалон.
Първият български певец, вече световна суперзвезда, който се появява на
голямата голямата френска сцена, е Аспарух Лешников-Ари със секстета
“Комедиан хармонистс” (септември 1934). Наистина той гастролира във вече
несъществуващият мюзикхол “A.B.C.”, а не в “Олимпия”, но пък този
театър в своето време е най-авторитетната сцена. “Олимпия” получава
получава подобен статус след Втората световна.
В него са изнасяли концерти и представления едни от най-известните изпълнители в света. През 1964 г. концерт изнасят Бийтълс заедно със Силви Вартан. През 2009 г. тук пее и Лили Иванова. През март 2013, Мария Илиева
е единственият гост-изпълнител на европейското турне на Тони Карейра.
Други известни изпълнители, които са имали представления тук: Жозефин Бекер, Ив Монтан, Едит Пиаф, Шарл Азнавур, Жак Брел, Далида, Жо Дасен, Жилбер Беко, Джони Холидей, Мирей Матьо, Салваторе Адамо, Селин Дион, Франк Синатра, Луис Армстронг, Дейвид Бауи, Джеймс Браун, Джуди Гарланд, Джими Хендрикс, Лучано Павароти, Арета Франклин, Нели Фуртадо, Пол Маккартни, Пинк Флойд, Джаксън 5, Ролинг Стоунс, Лед Цепелин, Дийп Пърпъл, Карлос Сантана и др
Площада на Бастилията
Тя е символ на началото на Френската революция. Била е превзета по време на народното въстание на 14 юли 1789, след това е разрушена от дърводелци от предградието Сент Антони на Париж. Построена през 70-те години на 14-ти век като част от план за защита на Париж, крепостта е била превърната в политически затвор.
Това е бил един от най-удобните затвори за аристократите, на които кралят се е гневял. Той е изпращал досадниците там чрез кралско писмо за заточване без съд.
Бастилията е била напълно разрушена на 14 юли 1790 година. Камъните от стените ѝ са използвани за построяването на сгради и мостове в околността. Все още могат да се видят останки от нея, изложени на спирката на метрото на площад Бастилията в Париж.
Значението на завземането на Бастилията е било силно преувеличавано от романтичните историци като Жул Мишле, който е искал да превърне това събитие в символ на създаването на френската република. Всъщност, според текстове от това време (писма на един участник в събитията), превземането на сградата е станало почти без сблъсъци. Около 1000 човека, представляващи група бунтовници, са нахлули в сградата, за да търсят оръжия. Тя е била защитавана само от една шепа хора.
От 31 януари 1879, 14 юли е национален празник на Франция. Това се смята за символ на раждането на Френската Република. Празникът е повод за много празненства: балове, концерти, заря, президентски речи и военни манифестации.
Триумфалната арка 
Триумфалната арка (на френски: Arc de Triomphe) е сред най-известните монументи в Париж.Тя е разположена в центъра на площад „Шарл дьо Гол“, в западния край на прочутия бул. „Шанз-Елизе“. Съществува и по-малка триумфална арка, която се намира западно от Лувъра.
Построена е в чест на всички воювали и загинали за Франция във войните на Първата френска република и Наполеоновите войни (1789-1815). Имената на всички френски победи и генерали са изписани върху вътрешните и външни стени на арката, а под свода ѝ лежи гробът на незнайния воин от Първата световна война.
Строежът ѝ започва по времето на Наполеон Бонапарт - 1806 г., и завършва през 1836 г. Мястото, на което е построена Триумфалната арка, е наречено „Площад на звездата“ (Etoile) заради многото булеварди, които водят началото си оттук. Вътре в арката има малък музей, документиращ историята ѝ.
Триумфалната арка е свързващо звено от Историческата ос (Axe historique) - поредица от монументи, която започва от Лувъра и завършва до Голямата арка на пл. „Дефанс“. Проектирана е от Жан Шалгрен през 1806 г., като иконографите изобразяват голи френски младежи, борещи се срещу облечени в ризници немски войници. Сюжетът дава пример за изграждането и на други обществени паметници с патриотични послания.
Триумфалната арка е висока 50 метра и широка 45 метра. Големият свод е с височина 29,19 метра и ширина 14,62 метра, а малкият свод е висок 18,68 метра и е със ширина от 8,44 метра. Тя е втората най-голяма триумфална арка в света след Триумфалната арка в Пхенян. Дизайнът ѝ е вдъхновен от римската Арка на Тит. Триумфалната арка е толкова колосална, че 3 седмици след парада на победата в Париж през 1919 г. Шарл Годфроа прелита с неговия самолет „Нюпорт“ през свода на арката, като събитието е записано на кинолента.
Шанз Елизе
Шанз-Елизе (на френски Champs-Élysées, което буквално означава „Елисейските полета“) е един от централните булеварди в Париж, както и една от най-известните улици в света. Името е свързано с Елисейските полета, които са царството на мъртвите в древногръцката митология.Строеният още през първите десетилетия на 17 век булевард е дълъг 1910 метра и е широк 70 метра. Започва от площад „Конкорд“ и завършва на площад „Шарл дьо Гол“. Отначало е бил част от парк с езеро, където френските крале се забавлявали. През 1616 г. съпругата на Анри IV - Мария Медичи заповядала на това място да се прокара алея. Само за няколко години тази алея се превърнала в любимо място за разходки на парижаните от всички съсловия. През 1667 г. Луи XIV я удължил и наредил от двете ѝ страни да се засадят дървета.
До 1709 г. тя се наричала Гранд-Кур, после получила днешното си име. Със съвременния си облик „Шанз Елизе“ се сдобила през 19 век. В периода 1830-1840 г. на булеварда били инсталирани бронзови фенери, край тротоарите били изградени фонтани, строели се театри, кафенета, ресторанти и др. Елисейските полета е традиционното място за военни паради - те се провеждат на 14 юли, в деня на превземането на Бастилията, и на 11 ноември - датата на приключването на Първата световна война.
„Александър III“ (на френски: Alexandre III) е пътен мост над река Сена в Париж, столицата на Франция, често определян като най-екстравагантния и декориран мост в града.
Мостът е построен през 1896-1900 година и носи името на Александър III, император на Русия, която по това време е съюзник на Франция.
Конструкцията му е авангардна за времето си стоманена 3-ставна дъга, пресичаща реката с отвор с дължина 107,5 m. Общата дължина на моста е 160 m, а ширината му е 40 m.
Архитектурата на моста е сходна с тази на разположената в близост и строена по същото време сграда на Гран Пале. Той е богато украсен с лампи, херувими, нимфи и крилати коне в стил ар нуво.
моста Александър
Музея на инвалидите
През 1670 не съществува нито една институция, която да подслони воините–инвалиди, останали без средства, и били се за Франция. Така Кралят Слънце прави жест към войниците, които са му служили в неговите походи, и решава да построи "един кралски дом, достатъчно голям, за да приеме и подслони всички сакати и остарели офицери и войници и да им осигури един фонд за тяхното съществуване".
Домът на инвалидите е построен от най-известните и големи творци на 18 век по времето на управлението на Луи XIV – Либерал Брюан, Жюл Ардуин-Мансар, Миняр, Коипел, Коисево и Кусту. Куполът на сградата е дело на Ардуин-Мансар. Завършен е през 1706 година. Отговорността за построяването на Дома на инвалидите е поверена на тогавашния френски военен министър маркиз дьо Лувроа.
Измежду 8-те представени проекта този на Либерал Брюан получава одобрението на краля. Междувременно Либерал Брюан е построил болницата на Салпетриер. Планът на дома е организиран около големия кралски двор, заобиколен от странични дворове и църква отпред, в южната част. Първият камък е поставен на 30 ноември 1671 г., първите пансионери са приети лично от Краля Слънце и се настаняват през октомври 1674 г. Само три години са достатъчни, за да се построи главната сграда и дворовете към нея. Домът на инвалидите е завършен през 18 век от Жул Ардуин-Мансар и един от неговите ученици Робер дьо Коте.
През 1676 г. военният министър дьо Лувроа поверява на 30-годишния архитект Жул Ардуин-Мансар построяването на църквата, която Либерал Брюан не е могъл да построи. Става въпрос за създаването на сграда, където кралят и неговите войници могат да да се наслаждават на меса, като музиката да звучи отвсякъде, както го изисква етикета. Ардуин-Мансар създава една концепция за единство и хармония между кралската църква, наречена “Дом на инвалидите”, и една църква за войниците.
Църквата за войниците е завършена през 1679, но Луи XIV открива тържествено дома едва през 28 август 1706, като закъснението се обяснява с войните и оскъдицата в резултат от тях. Двете църкви са посветени на Света Троица. Двата религиозни паметника са административно свързани с Музея на Армията от създаването му през 1905.
Църквата “Свети Луис на инвалидите", наричана още Църквата на войниците, чийто свод е украсен с военни френски, подслонява гробницата, в която почиват множество губернатори на Франция, маршали на Франция и големите военни ръководители. Там се намира и саркофагът на Наполеон Бонапарт.
Големите органи на църквата са конструирани между 1679 и 1687 година и реставрирани от 1955 до 1957 година.
На много хора не им допада и казват, че е голямо разочарование, но каквото и да си говорим, това е един от символите на Париж и трябва да се посети. Лично аз я харесвам!
Айфеловата кула
Превърнала се е в един от най-популярните символи на френската столица и Франция и една от най-известните конструкции и атракции в цял свят.
Построена е от Густав Айфел и неговия екип като входна арка на Световното изложение в Париж от 1889 г. Първоначално е наречена просто 300-метровата кула, но по-късно приема името на Айфел. Кулата е най-високото съоръжение в Париж[1] и най-посещаваният срещу заплащане архитектурен паметник в света[2][3], изкачвана ежегодно от милиони посетители. В 2006 година на нея са се изкачили 6 719 200 души, а до 31 декември 2007 година общо 236 445 812. Посреща своя 250-милионен посетител през 2010 година. През 2011 година е посетена от над 7,1 милиона туристи, 75% от които чужденци[4].
Айфеловата кула, с първоначална височина от 312m, остава най-високата конструкция в света от своето построяване до 1930 година, когато е построен Крайслер Билдинг в Ню Йорк, който я изместена от тази позиция. Ако не се отчитат поставените върху конструкциите антени, Айфеловата кула и днес е втора по височина във Франция след завършения през 2004 година Виадукт Мийо. Височината ѝ става 327m на 8 март 2011 г. с поставянето на предавател на TNT.
Френските власти решават да устроят световно изложение по случай стогодишния юбилей на Френската революция (1789 г.). Парижката градска администрация моли известния инженер Густав Айфел да внесе съответно предложение. В началото Айфел е озадачен, но след това, след като се рови известно време в своите архиви, той внася за разглеждане чертеж на 300-метрова желязна кула, на която дотогава почти не обръща внимание. На 18 септември 1884 г. той получава съвместно със своите сътрудници патент на проекта, а впоследствие и изключителното право.
Конкурсът за архитектурните и инженерни проекти, които трябва да определят архитектурния облик на бъдещото Световно изложение стартира на 1 май 1886 година. В конкурса взимат участие 107 претенденти, болшинството от които в една или друга степен повтарят проекта на кулата, предложен от Густав Айфел. Неговият проект става един от четирите победители. Тогава той внася окончателните изменения, като прави компромис между първоначалната чисто инженерна схема и декоративни елементи.
В края на краищата комитетът се спира на плана на Айфел, въпреки че всъщност идеята не е негова, а на неговите сътрудници - Емил Нугие и Морис Кеклан. Да се построи такова съоръжение само за две години е възможно благодарение на особения метод на строителство. С това се обяснява и решението на комитета в полза на този проект. След като получава първа награда, Айфел се включва с ентусиазъм в реализирането му. Проектът обаче се оказва „сух“ в техническо отношение и не отговаря на нуждите и изискванията на Световното изложение за изящна и изискана архитектура. Затова са потърсени услугите на френския архитект Стефан Совестър, на който е възложено да придаде на кулата художествен облик. Той предлага свързването на опорите с величествени арки, които да служат и като главен вход на изложбата. Неговото предложение също така включва остъклени зали и различни декоративни елементи за украса.
В януари 1887 г. Айфел, правителството и местните власти в Париж подписват договор, съгласно който на Айфел се предоставя за лично ползване и експлоатация кулата в срок от 25 години. Строителството струва 7 800 000 франка, които се изплащат само с доходите от самата изложба, а последвалата експлоатация на кулата се оказва доста доходоносен бизнес.
Строителните работи продължават две години, два месеца и пет дни (от
28 януари 1887 г. до 31 март 1889 г.). В тях участват 300 работници.[5] За бързия строеж способстват изключително висококачествените 1700 общи чертежи и 3629 детайлни скици с указани точни размери на над 18 038 метални детайли[6], съединени с два и половина милиона нитове. Нито една от частите не тежи повече от 3 тона, което облекчава издигането им. Отделно много от тях идват на конски каруци, вече сглобени във фабриката в близкото парижко предградие Левалоа-Пере.
Един от най-важните въпроси за Айфел е безопасността. Имайки предвид
мерките за сигурност тогава, забележителен е фактът, че само един
работник е намерил смъртта си при построяването на кулата (по време на
инсталиране на асансьора на Отис), което е изключително постижение за
това време.
Творческата интелигенция на Франция е възмутена от дръзкия проект на
Густав Айфел и се опитва да спре строителството от самото начало. На 15 февруари 1887 година група културни дейци представят жалба пред ръководителя на проекта, господин Алфан. Сред тях са Ги дьо Мопасан, Александър Дюма-син, Шарл Гарние и Франсоа Копе. Мопасан определя кулата като висока
и мършава пирамида от железни стълби с по-скоро тромав и гигантски
скелет, чиято основа сякаш е направена, за да носи ужасен паметник на Циклоп, а оттам се проточва в смешен и тънък профил на заводски комин[7].
Те се страхуват, че кулата няма да отговаря на архитектурния стил на
града, създаван с векове. Въпреки това, по-късно Ги дьо Мопасан
регулярно обядва в ресторанта на първия етаж. На въпроса защо го прави
след като не му харесва кулата, той отговаря:„Това е единственото място в
целия огромен Париж, откъдето не може да се види“[8].
Основите са излети и завършени до 30 юни 1887 г., след което започва
изграждането на железните части. Най-сложна се оказва първата платформа,
и по-точно привеждането ѝ в хоризонтално положение. За целта трябва да
се построи огромно дървено скеле. Строителните работи не са лесни,
вървят бавно, но без прекъсване. Но трудностите подновяват опасенията за
структурната ефективност и безопасност и в пресата се появяват заглавия
като „Самоубийството на Айфел“ или „Айфел е полудял“[9].
На този етап малък „пълзящ“ кран е инсталиран във всеки един от краката
на кулата по релси, които да се използват по-късно за монтиране на
асансьорите. Критичният етап на съединяването на четирите крака на
нивото на първата платформа завършва през март 1888 г. Споровете сред
творческата интелигенция постепенно заглъхват със завършването на
съоръжението и с признаването на наистина всеобщия му успех.
Осветена е на 31 март
1889 година, когато Густав Айфел завежда група правителствени личности
на обиколка. По това време асансьорите не работят и изкачването става
пеша. Повечето представители остават на долните нива, но една малка
група стига върха, където поставят трикольора на Франция. Процедурата е
придружена от 25 залпа, изстреляни от по-долното ниво. Официално кулата е
отворена за посещения на 6 май
1889 година. Моментално тя се превръща в хит и се формират големи
опашки от желаещи да се качат да я разгледат. Билетът за първото ниво е 2
франка, за второто 3 и 5 за върха, като в неделя се предлагат на
половин цена. До края на изложението е изкачена от 2 милиона души[10].
Четиридесет и една години остава най-високата конструкция в света.
Нейният архитект Густав Айфел е автор и на други известни постройки като
Статуята на свободата, Виадукта в Гараби (Кантал), Гара Нюгати в Будапеща (Унгария).
Кулата е висока 324 метра.[11]
В зависимост от околната температура височината ѝ може да се промени
най-много с 8cm заради разширението на метала. При буря максималното ѝ
отклонение е 15 см. Изградена е от пудлинговано желязо. Конструкцията ѝ съдържа 18 038 метални части и 2 500 000 нита, тежи 10 100 тона.
До върха се стига по 1792 стъпала, което е годината на обявяване на
Първата Френска Република. В построяването ѝ участват 50 инженери и
около 300 работници. След серия изчисления инженерите извиват подпорите
така, че кулата да устоява на ветровете.
От създаването ѝ насам тя е била пребоядисвана 17 пъти, или по един
път на всеки 7 години. Според нейния създател боядисването е гаранция за
съхранението на металните конструкции. Цветовете са били сменяни
няколко пъти: отначало кафяво-червено, след това бежово-жълто и последно
- бронзово. Използвани са различни нюанси, за да може цветът да остане неизменен за очите на зрителите. За да бъде боядисана кулата, са нужни 60 тона
боя и 25 бояджии трябва да работят повече от една година. Последното
пребоядисване е започнало през декември 2001 г. и е завършило през юни
2003 г..
През 1903 година генерал Ферие я използва за своите научни експерименти. Използвана е и от военните. През 1906 година на нея се помещава първата радиостанция. На 12 януари 1908 година от Айфеловата кула е излъчено първото радиосъобщение на голямо разстояние. През 1910 година отец Теодор Улф наблюдава радиацията на върха и в основата на Айфеловата кула. Установявайки по-голямо лъчение на върха, той открива космичните лъчи.[12] На 4 февруари 1912 година австрийският шивач Франц Райхелт скача от 60-метрова височина от първото ниво на Айфеловата кула, като на гърба си има собственоръчно изработен плащ-парашут. Парашутът обаче не сработва, не се отваря и изобретателят намира смъртта си след скока.
Айфел удължава арендата на кулата за 70 години. През 1921 година се състоява първото радиопредаване от кулата. Това става възможно след поставянето на специални антени. От 1922 година започва редовна радиопрограма, наречена „Айфелова кула“. През 1925 година мошеникът Виктор Ластиг на два пъти продава Айфеловата кула за скрап.[13] През същата 1925 година се правят първите опити за ретранслация на телевизионен сигнал. Айфеловата кула загубва статута си на „най-висока конструкция на света“ след издигането на Крайслер Билдинг през 1930 година в Ню Йорк. Редовните телевизионни програми започват от 1935 година. През 1957 година е поставена телевизионна кула, която увеличава височината на 320,75 метра. Днес има поставени най-различни линейни и параболични антени за радио и телевизионни предавания. На нея също така са инсталирани барометри, гръмоотводи и радиотелеграфски уреди.
Айфеловата кула по време на Втората световна война
След Втората световна война
През 1952 г. Айфеловата кула се сдобива с нов фар, който подменя този, разрушен по време на войната. Със своята височина и позиция, той може да осветява четирите посоки на света, без да бъде смущаван от релефа. На 3 януари 1956 година пожар опустошава върха на кулата. През 1959 година към върха на кулата е прибавена радиоантена. От 1960 г. международният туризъм започва да се развива и постепенно се увеличава броят на посетителите, който достига 6 милиона души годишно. През 1980 г. старият ресторант и поддържащото го желязно скеле са демонтирани от кулата; след продажбата той е възстановен в Ню Орлиънс, Луизиана. В началото е наричан Ресторантът на Айфеловата кула, а след това е известен като Червената стая. По този начин Айфеловата кула се освобождава от ненужните 1340 тона. Боядисана е и защитена срещу корозия, подменени са асансьорите на третата платформа, инсталирано е светлинно устройство, състоящо се от 352 прожектора.На 31 март 1984 година Робърт Мориарти успява да премине през кулата със самолет.[14]
Айфеловата кула е изкачена от 150-милионния си посетител на 30 август 1993 г. През 2000 година по цялата повърхност на кулата е разположен механизъм с лампи, които светят за 10 минути на всеки кръгъл час от 17 до 01 часа през нощта, като от 1 часа през нощта основното осветление на кулата е изключено. Поставена отново на 21 юни 2003 година за период от десет години, системата съдържа 20 000 премигващи лампи.
Айфеловата кула посреща своя 200 000 000 посетител на 28 ноември 2002 година, а 250-милионния през 2010 година.[15][16]
На 22 юли 2003 година, около 19:20 часа се разгаря лек пожар на върха на кулата, но пострадали няма. За една седмица през януари 2004 година Айфеловата кула е накичена в червено по повод празненствата, свързани с годината на Китай и китайската Нова година. През зимата на 2004-2005 година на най-долната площадка е направена ледена пързалка.
За началото на френското председателство на Европейския съюз през 2008 година кулата е украсена с цветовете и звездите на европейското знаме.[17] Последният случай на самоубийство е от 25 юни 2012 година.
